Създадоха го диригентът Павел Балев, цигуларката Лия Петрова и оркестърът на Пловдивската опера. Не можах да устоя на изкушението и тръгнах на непредвидено пътуване. Късно разбрах за вечерта с цигулковия концерт на Сибелиус и, нещо много рядко случващо се в България, с българска симфония във втората част като централно произведение – при това Втората на Любомир Пипков. Така в Пловдив бяха решили достойно да почетат 120-годишнината от рождението на големия композитор. Не без съ-участието на хормайстора-драматург на операта Драгомир Йосифов, когото бих могла да определя като репертоарен идеолог по отношение концертното излъчване на рядко изпълнявани композиции, включително и български. Всъщност той ме “изстреля” от София със съобщението си за концерта, а и програмата, и участниците в нея бяха достатъчен аргумент за да се присъединя към пловдивската публика на 5 април.
Важен преамбюл към музикалното събитие бе срещата-разговор на Павел Балев и Драгомир Йосифов с любознателна част от публиката. Поканата бе отправена към всеки, с интерес и желание да отдели 40 минути, за да чуе повече за концертната програма, особено за Любомир Пипков и неговата симфония. Камерната зала бе пълна, което най-естествено показваше, че и в днешно време, най-вече в днешно време, подобни срещи са необходими, особено когато техен център е композиция като Втората симфония на Любомир Пипков, която не е свирена твърде отдавна. Както впрочем и много от творбите на този интелектуалец в българската музика.
Известно е, че симфонията е създадена върху музикален материал (например главната тема в първа част, която рамкира и симфонията) от музиката на Пипков към филма “Септемврийци” на Захари Жандов от 1954 година. Дори преди десетилетия тя беше определяна като “септемврийска”. Всъщност киномузиката на Пипков е разгънато симфонично платно, със сериозна драматургия. В нея отсъства всякакъв белег на приложност – през 50-те години на миналия век музиката е още един основен елемент в сюжетното развитие на филма. В този смисъл появата на Втората симфония (1954) е съвсем естествено продължение на идеите от филмовата музика, продължение за което изследователят на Пипков Иван Хлебаров говори като за “героична музикална концепция”. А на срещата с публиката, предхождаща пловдивския концерт Драгомир Йосифов директно я определи като “Симфонията “Ероика” на Пипков”. Павел Балев също говори за симфонията, като акцентира върху трудния, дори мъчителен процес на работа, започващ от лошия нотен материал, създал доста проблеми (За невъзможен за работа нотен материал се говори почти винаги, когато става дума за изпълнение на български творби. Този проблем е от десетилетия, изключенията са в рамките на статистическата грешка), за да продължи с интензивни репетиции с оркестъра до степен на цялостно разбиране и приемане на симфоничния език на композитора.
Допълвам, че Втората симфония на Любомир Пипков е изпълнена за първи път на 30 ноември 1955 г. от Софийската филхармония под палката на Константин Илиев.
Не искам да звучи гръмко, но мисля, че прочитът на Пипковата симфония от Павел Балиев ще остане в аналите на концертната ни практика, свързана с българско творчество. Балев не жали нито талант, нито време, нито енергия и сили да извлече максимума от инструмента, с който работи и да постигне най-убедително за слушателя внушение. Той е изключително почтен музикант, едно качество което днес се среща все по-рядко. Знае се, че Балев има успешна кариера извън България и нищо не го принуждава да посвещава време на една българска симфония. Или на опера като “Чичовци” на Лазар Николов, например. Нищо освен неговия личен морал на музикант, роден в България, пак ще кажа – много способен музикант, който в себе си знае, как би могъл да възроди, да възкреси реално симфонията, като разгърне максимално нейния музикално-драматургичен потенциал. Случи се в превъзходна степен, случи се като преклонение, като върховно свещенодействие и публиката, която беше изпълнила залата на културния дом “Борис Христов” го почувства дълбоко. Почувства и органично изградената особен тип драматургия, събрала несъбираеми на пръв поглед елементи. В текста си към програмата Йосифов точно пише: “Симфонията, при общия си “класически” облик и оформление произлиза както от филмовата музика на Пипков (натрапчивата поредица от музикални “кадри”, хищният ритъм на монтажа с внезапните м преходи), така и от втората му опера “Момчил”, както от масовите песни, възникващи “в тираж” по онова време, така и от полифоничните фактури а ла Шостакович (но за разлика от него – при едно почти непрестанно и типично интензивно cantabile).” Този микс дефинира характера и драматургичното развитие на симфонията, през ритмичната организация, през контрастността, през особения пипковски латентен лиризъм. Слушах изпълнение с изрядна текстова екзактност с плътност в героико-драматичния пласт, с великолепно изваяна, емоционално напрегната, но и проникновено разпята лирика във втората част, със семантично разширяване на скерцозната трета част и въздействащо изведена кулминация във финалната част. За такова високо ниво на прочит, с образовано, културно, стилно звучащ оркестър може само да се благодари.
Колега изрази известно недоволство от програмното съчетание Сибелиус-Пипков. Но аз мисля, че широкият романтичен изказ на цигулковия концерт на Сибелиус, който, впрочем е роден в годината на рождение на Пипков – 1904, не влиза в конфликт със симфонията. И двете творби са в зоната на по-тъмните бои, със сериозно драматично внушение. В този план предимно го мисли и Лия Петрова, която го игради като тревожна, мрачна северна приказка. Всеки тон внушаваше, изпълваше специфично сдържания, дори загадъчен, мистичен драматизъм на концерта – тук Балев бе в реален синхрон с нея, рефлектираше, изграждаше внимателно, подсилваше нейните бои, нейните тембри и “играеше” гъвкаво с агогиката на творбата. Лия Петрова мисли и излъчва концерта предимно в трагичен план, независимо от възможности и за други внушения. Отстоя този свой прочит с мощ, с напрегнатост, със специфично фразиране, и най-вече с удивително звукотемброво въображение. С онова потъване в тоновия език на композитора, което се приема безапелационно. Лия Петрова съчетава много и редки качества на изпълнител – естествено има колосален технически ресурс, но той отдавна е средство на цел в нейните изяви. Свири много зряло, със забележителна гъвкавост по отношение на различните стилове. Диференцира звученето, създава различни параметри на звука, като основен аргумент в драматургията. Разчита характера на творбата, покорява със спонтанността си, но също така е много мислещ звукопроизводител, гради формата мащабно, едропанелно и същевременно изпипва и изтъква всеки детайл от фактурата на творбата. Притежава вродена способност да владее залата, да я държи в ръцете си. Забележителен бе и бисът, който предложи на скандиращата публика – пиеса от италианския цигулар и композитор Пиетро Ровели (1793-1838), чието име носи цигулката, на която свири в момента, произведена от Джузепе Гуарнери Дел Джезу през 1742 г. Капризът, който чухме, по думите на Лия е свирен от композитора на същата тази цигулка. Кръгът се затваря.